Той беше почти на седемнадесет, а това което беше направил остана в твърда тайна. Никой дори и баща му не знаеше какво точно беше измислил принцът. Годините минаваха, минаваха и накрая не останаха и няколко месеца до съдбоносния ден, в който Ипотпал Втори щеше да се изправи пред най-важния ден в живота си – този в който щеше да се реши неговата съдба. Ипотпал тренираше всеки ден. Той и Шакоку се бяха отделили на специално избрано от принца място на острова, където никой да не ги вижда. Ипотпал имаше намерение да изненада всички със своето ново оръжие. Новото оръжие, което криеше Ипотпал беше неговата собственоръчно направена броня, мечът и останалите бойни снаражения от инубий. Бронята, шлемът и останалите доспехи бяха изковани от два пласта инубий, между които Ипотпал Втори постави пясък от кървави кристали. Той беше забелязал колко бързо изстива металът и че дори Шакоку го разтопяваше с мъка. По този начин Ипотпал си беше осигурил броня, която да не може да разруши никой дракон. Слоят кристален пясък изолираше топлината, която преминаваше през първия слой на инубия и така принцът можеше да издържи няколко атаки на самият Шакоку. Драконът беше станал изключително голям и силен. Лавата му изпепеляваше всичко по земята и дори собственият му баща се боеше от него. Шакоку слушаше единствено Ипотпал втори. Драконът се радваше с него, плачеше с него, а когато се стигнеше до гняв .... въздуха се нажежаваше... Ипотпал тренираше Шакоку на специални атаки и двамата бяха изработили съвършена бойна тактика. Ипотпал беше сигурен в себе си. Той вярваше, че годините които му отне да направи своята броня и оръжия не бяха отминали напразно. Работата в ковачницата беше най-голямото физическо изпитание за него, а бойните тренировки му се виждаха като детска игра в сравнение със работата между каменните стени и нажежения накоколо въздух. Кралят на острова също вярваше в своя син. Той познаваше Ипотпал прекрасно и знаеше, че щом не допуска никой до себе си, то е за добро и че това на което станаха свидетели на предишното състезание не беше нищо в сравнение с това, което ги чакаше скоро... И така денят дойде. - Привет Господарю. Ето че се виждаме от ново с теб и твоето семейство. Колко голяма и красива е станала Етрея !!! - Да Туник така е. Но днес не това е най-важното нали ?! - Е разбира се всички сме тук за големия турнир, но така повеляват традициите. Отново... Ипотпал и другите претенденти трябваше да преминат изпитанията и чак тогава щяха да имат шанс да се видят с младите девойки. Ипотпал криеше страховито оръжие. Той имаше коз в ръкава си, който никой не очакваше и за който никой не можеше да предположи. - Как са синът ти и неговия дракон, господарю ? Одавна от преговете на Керама не са се виждали пламъците на Шакоку. Преди всеки ден виждахме огъня докато Ипотпал Втори тренираше със звяра. Какво става вече ? - Нямам представа приятелю. Това влиза в работата единствено на принц Ипотпал. Той е господарят на Шакоку. Истина беше. Принцът и драконът тренираха на отдалечена площадка и всеки път когато драконът бълваше свойте кълба от лава в Керама се виждаха светлини през мъглата, които говореха сами по себе си за това което ставаше. От месеци обаче не се виждаха светлини. Дори Кралят се чудеше каква точно е причината Шакоку да не бълва лава, но не искаше да се бърка в работата на своя син. От друга страна нямаше как да види какво става на тренировъчната площадка, защото тя се намираше на голямо разстояние от двореца и беше разположена в малък каньон в сърцето на планината, близо до вулканът Корона. Сред гражданите на Корона, а скоро и сред тези на Керама започнаха да се носят различни истории. Едни разказваха, че драконът бил загинал, други, че бил тежко болен и принцът тренирал за Големия Турнир без своят звяр, трети, че Шакоку е отделен от принца, защото той не може да го контролира, но най-често се говореше за това как страховитото чудовище било болно и нямало начин да го излекуват. Точно в това вярваше и Туник... Истината обаче,.. истината беше съвсем друга. Ипотпал-ка